петък, 15 януари 2010 г.

НАЧАЛОТО


Доста се чудих дали да поставя тази снимка. Все пак го направих. Защото тя чудесно илюстрира как се чуствах преди няколко години.
Малко факти:
- по това време работех в Министерството на отбраната като директор на водеща дирекция. Това ми се случваше за втори път, само, че когато я напусках за да отида на работа в Брюксел беше най-добрата дирекция, екипът беше невероятен, хората - професионалисти. При завръщането си заварих ... развалина. За две години моят приемник (когото бях лично подготвял) беше успял да я съсипе. Не му издържа ценностната система и се поддаде на примамливите преимущества, които му даваше властта. Не успях да я вдигна на крака - оказа се по-лесно да създадеш нещо ново отколкото да възстановиш нанесените поражения. Това ме унищожаваше.
        - в министерството имах нов заместник-министър - единадесетият ми. Дама. Амбициозна, трудолюбива, честолюбива, властна. Добър експерт. Като политик - .... въздържам се - трудно е да намеря подходящите слова без да нараня. Резултатът - постоянни опити от нейна страна подмолно и зад гърба ми да ми навреди. И до ден днешен тя не разбра защо не успя. Ако случайно попадне на този блог ще разбере - две прости причини: бях професионалист (като експерт и като мениджър) и втората - уважавах хората независимо от тяхното ниво. След 15-на години в една система те прекрасно те оценяват - от чистачката до министъра. И те информират - за всичко, което някой се опитва да направи зад гърба ти.
       - бях постигнал преследваната малко повече от десетилетие цел - бяхме вече член на НАТО. Станахме и член на ЕС. Тоест - влизахме в рутинното ежедневие на всички останали страни-членки. Малко скучно за човек, който е водил безмилостни битки със старото мислене.
       - семейното положение - сложно, натрупваните много години проблеми ескалираха.

Оставаха ми по-малко от 3 години до достигане на пределна възраст за напускане на армията. Получих назначение като Военен и военновъздушен аташе в САЩ. За някои - мечта и достоен край на една кариера. Аз гледах на това по малко по-различен начин след два мандата в чужбина. Не исках да се върна след третия и да бъда изпратен да си търся работа някъде като военен пенсионер.

Реших друго. Не зная дали бях прав. Зная само, че не исках да съм пазач на бариера или продавач на сергия, както се случи с редица мои бивши колеги. Исках също да се опитам докато притежавам хъс и енергия да се интегрирам в гражданското общество. По тази причина реших - уволнявам се. И го направих.
Сега ви е ясно коя от трите скали на снимката бях.

Ако Ви е интересно - ще прочетете какво се случи след това в следващата публикация "Адаптация".
Не се притеснявайте да пишете мненията си. Не е необходимо да се идентифицирате. По-важното е да бъдете искрени.

АДАПТАЦИЯ


Започна да ми става навик да илюстрирам ситуацията със снимка . Но тя по моему правдиво изразява състоянието на повечето военнослужещи в момента на тяхното напускане на сигурното крило на социалната система, наречена Въоръжени сили (защото освен всичко друго тя си е и такава).
Е, има и малка доза страх - какво ли ще е отвън! Защото не е тайна - военослужещите за разлика от полицаите бяха и все още са откъснати в значителна степен от гражданското общество. В това отношение има какво да се научим от зрелите демокрации. Но това е друга тема.

Получих примамливо бизнес предложение, което в значителна степен подпомогна решението ми да се откажа от назначение в САЩ - да стана изпълнителен директор на едно величие в близкото минало - небезизвестната за мнозина компания Тексим АД. Страхотно! По татьово време си беше направо държава в държавата. Като се има предвид и факта, че имах нещо да "ремонтирам" по себе си, което струваше доста средства, реших да се "хвърля" във водите на неизвестното.
Мажоритарният собственик на компанията съвсем скоро се беше завърнал от Германия с намерението да инвестира големи суми и развие сериозен бизнес в България. Грандиозен коктейл на който и аз присъствах ознаменува посещението на руска делегация с програма за строителство на жилища за бивши военослужещи от Афганистан на стойност над 1млрд$. Поредица от интервюта, последвали коктейла, предложение със солидна, доста по-сериозна от тази на аташе в САЩ заплата и ето ме готов за старт в гражданското общество.
Зареден с енергия, с пълна пара започнах да реновирам структурата на компанията - схеми, планове, политика, договори, диаманти от Африка, нефт от Русия, представител в Русия, разкриване на компании пак там, поемане на ангажименти - политически и финансови от собственика, поредица от посещения в Сърбия, включване в приватизацията на тази страна....
Това бяха само част от грандиозните действия. Липсваше само едно - парите, с които собственикът се върна от Германия. Не може човекът да се споразумее със съсобствениците - германски американци - как да разделят дяловете си на тамошната компания. Разбираемо е - дай да помогнем сега, а пък като стане - парите идват. И помагахме - всички с малки изключения. Негови стари съратници от преди промените ипотекираха апартаменти и имоти, сключваха заеми, други новодошли като мене също помагаха кой с каквото може. Месец, два, пет - а парите все не идваха.
Брей, лоша работа. Няма приходи, само заеми и изпълнителния директор следва да е лицето. А иначе продължаваме да търсим - палати за офиси в най-реномираните квартали на София, къщи във Франция, Тулуза и т.н.
Постепенно започна натрупване на факти, анализът на които показваше сериозно разминаване на думи с дела. Еднолично натрупаните дългове "на дребно" от собственика наближаваха милион. Руснаците чакаха да започнем да действаме. Сърбите спряха приватизацията на осем града и също чакаха да започнем да осъществяваме поетите ангажименти, хората които помагаха започваха да си търсят парите. Реших - провеждам разговор със собственика - резултатът - твърдо изразена позиция от негова страна, че всичко е временно и само да намерим 250 000 евро и сме стартирали заплащането на адвокатите му и освобождаване на парите. В този момент мой познат поиска настойчиво среща с мен. На разговора узнах, че има нужда от строителен инженер, когото да назначи като Технически директор в своята фирма, да се проведат преговори с американска компания и при сключване на договор - да се сформира екип за работа на един от нейните обекти. Готово - взехме соломоновско решение със собственика на настоящата компания - отивам там да помогна, но си запазвам длъжността и заплатата при него. Нали всеки момент се очаква развръзката. А в тази фирмичка ...

Назначен съм с изпитателен срок по моя молба, за да мога да напусна, ако се наложи. Разбира се, обясних на моя познат как стоят работите и че съм поел ангажимент пред собственика на компанията в която съм в момента. Представен съм пред малкия екип на фирмата - технически директор, бивш представител на Министерството на отбраната в НАТО и т.н. с всички екстри. Брей, голяма работа съм бил. Прочитам договора си и хоп - първа изненада - не съм назначен за технически директор, а за началник на технически отдел. Я да прочета по-внимателно и хоп - малко по-надолу ме чака втората изненада - подчинен съм на търговския директор. Чета заплатата - трета изненада - не е тази, за която се договорихме. Олеле. Спешен разговор - то не било точно така. Нищо, че пишело така. Сега няма как - навсякъде се плаща по-малко от реалното. Допълнителното се дава на ръка. Нали разбираш... А си подчинен на търговския директор защото той е един от собствениците. Няма как. Нали разбираш? Да, започвам да разбирам и си запазвам резервите.

Нивото на инженерния персонал е трагично - общата им култура е на поразително н... равнище - не могат едно писмо да напишат. Нямам предвид само правописните грешки. Въобще - пълна трагедия. Леле мале, какъв материал. Започвам да си водя записки - много са нещата, които могат само с малко усилия да се поправят - фирмата е АД само, че с аморфна структура. Няма отдели, няма отговорности, всеки прави всичко и съответно отговаря за .. всичко/нищо. Персоналът прави каквото му се каже. Въобще - семеен феодализъм. Търговският директор живее на сем. начала с мажоритарния собственик - правиш каквото ти нареди, иначе.... Де факто - семейна фирма с фирмен знак АД. Мениджмънта - почти нулев. Всичко се прави в последната минута, вкл. и неща за които е известно от мноого време. Записвам си акуратно в продължение на няколко месеца и правя предложение на изпълнителния директор. Резултатът? Люто обиден търговски директор. След няколко дни - обяснение от собственика, по-добре е да се занимаваш само с дейностите по обекта. Те нещата не са точно така, ама ти не знаеш.

Настъпи времето на действие по договора с американците - резултатите: успешно приключане и подписване на договора, подготовка и развръщане на полеви офиси в съответствие с него, назначаване на дл. лица, сформиране и изграждане на екип. Сглобяване на екипа по моите изисквания. След няколко месеца съвместна работа бяха като часовници - всеки си знае работата, мениджмънта - на ниво, аз като ръководител на проекта имам работа мах 1-2 дни в седмицата. Супер. След шест месемен престой разбрах главното за себе си - мениджмента си е такъв независимо в каква среда го правиш. Няма военен, няма граждански мениджмент. Значи от професионална гледна точка нещата са ок.

Само, че шило в торба не стои. Започна да ми става скучно, да ме овладява рутината - всяка седмица оперативка, среща с американците, обяд с този или онзи, една две срещи с някои от ръководството и това е. Няма предизвикателства. Реших да проведа разговор със собственика - по-добре е да съм във фирмата - там ще има по-голяма полза от мене. А на обекта ще съм два дни  седмично - т.е. няма да абдикирам от задълженията си. Върнах се в София. Всичко е ок. Само, че няма какво да се прави. Мениджментът си е същият, никаква промяна, аз се правя, че не виждам и не ме интересува, гледам си работата ако ми се възложи такава и това е. Но моят стар враг рутината ме натиска - взе да ми харесва така. А аз си имам правило - почувствам ли рутината да ме овладява - търся промяна.
И я намерих. Какво направих и какви са резултатите - в следващата публикация.

ТАЙНАТА