Започна да ми става навик да илюстрирам ситуацията със снимка . Но тя по моему правдиво изразява състоянието на повечето военнослужещи в момента на тяхното напускане на сигурното крило на социалната система, наречена Въоръжени сили (защото освен всичко друго тя си е и такава).
Е, има и малка доза страх - какво ли ще е отвън! Защото не е тайна - военослужещите за разлика от полицаите бяха и все още са откъснати в значителна степен от гражданското общество. В това отношение има какво да се научим от зрелите демокрации. Но това е друга тема.
Получих примамливо бизнес предложение, което в значителна степен подпомогна решението ми да се откажа от назначение в САЩ - да стана изпълнителен директор на едно величие в близкото минало - небезизвестната за мнозина компания Тексим АД. Страхотно! По татьово време си беше направо държава в държавата. Като се има предвид и факта, че имах нещо да "ремонтирам" по себе си, което струваше доста средства, реших да се "хвърля" във водите на неизвестното.
Мажоритарният собственик на компанията съвсем скоро се беше завърнал от Германия с намерението да инвестира големи суми и развие сериозен бизнес в България. Грандиозен коктейл на който и аз присъствах ознаменува посещението на руска делегация с програма за строителство на жилища за бивши военослужещи от Афганистан на стойност над 1млрд$. Поредица от интервюта, последвали коктейла, предложение със солидна, доста по-сериозна от тази на аташе в САЩ заплата и ето ме готов за старт в гражданското общество.
Зареден с енергия, с пълна пара започнах да реновирам структурата на компанията - схеми, планове, политика, договори, диаманти от Африка, нефт от Русия, представител в Русия, разкриване на компании пак там, поемане на ангажименти - политически и финансови от собственика, поредица от посещения в Сърбия, включване в приватизацията на тази страна....
Това бяха само част от грандиозните действия. Липсваше само едно - парите, с които собственикът се върна от Германия. Не може човекът да се споразумее със съсобствениците - германски американци - как да разделят дяловете си на тамошната компания. Разбираемо е - дай да помогнем сега, а пък като стане - парите идват. И помагахме - всички с малки изключения. Негови стари съратници от преди промените ипотекираха апартаменти и имоти, сключваха заеми, други новодошли като мене също помагаха кой с каквото може. Месец, два, пет - а парите все не идваха.
Брей, лоша работа. Няма приходи, само заеми и изпълнителния директор следва да е лицето. А иначе продължаваме да търсим - палати за офиси в най-реномираните квартали на София, къщи във Франция, Тулуза и т.н.
Постепенно започна натрупване на факти, анализът на които показваше сериозно разминаване на думи с дела. Еднолично натрупаните дългове "на дребно" от собственика наближаваха милион. Руснаците чакаха да започнем да действаме. Сърбите спряха приватизацията на осем града и също чакаха да започнем да осъществяваме поетите ангажименти, хората които помагаха започваха да си търсят парите. Реших - провеждам разговор със собственика - резултатът - твърдо изразена позиция от негова страна, че всичко е временно и само да намерим 250 000 евро и сме стартирали заплащането на адвокатите му и освобождаване на парите. В този момент мой познат поиска настойчиво среща с мен. На разговора узнах, че има нужда от строителен инженер, когото да назначи като Технически директор в своята фирма, да се проведат преговори с американска компания и при сключване на договор - да се сформира екип за работа на един от нейните обекти. Готово - взехме соломоновско решение със собственика на настоящата компания - отивам там да помогна, но си запазвам длъжността и заплатата при него. Нали всеки момент се очаква развръзката. А в тази фирмичка ...
Назначен съм с изпитателен срок по моя молба, за да мога да напусна, ако се наложи. Разбира се, обясних на моя познат как стоят работите и че съм поел ангажимент пред собственика на компанията в която съм в момента. Представен съм пред малкия екип на фирмата - технически директор, бивш представител на Министерството на отбраната в НАТО и т.н. с всички екстри. Брей, голяма работа съм бил. Прочитам договора си и хоп - първа изненада - не съм назначен за технически директор, а за началник на технически отдел. Я да прочета по-внимателно и хоп - малко по-надолу ме чака втората изненада - подчинен съм на търговския директор. Чета заплатата - трета изненада - не е тази, за която се договорихме. Олеле. Спешен разговор - то не било точно така. Нищо, че пишело така. Сега няма как - навсякъде се плаща по-малко от реалното. Допълнителното се дава на ръка. Нали разбираш... А си подчинен на търговския директор защото той е един от собствениците. Няма как. Нали разбираш? Да, започвам да разбирам и си запазвам резервите.
Нивото на инженерния персонал е трагично - общата им култура е на поразително н... равнище - не могат едно писмо да напишат. Нямам предвид само правописните грешки. Въобще - пълна трагедия. Леле мале, какъв материал. Започвам да си водя записки - много са нещата, които могат само с малко усилия да се поправят - фирмата е АД само, че с аморфна структура. Няма отдели, няма отговорности, всеки прави всичко и съответно отговаря за .. всичко/нищо. Персоналът прави каквото му се каже. Въобще - семеен феодализъм. Търговският директор живее на сем. начала с мажоритарния собственик - правиш каквото ти нареди, иначе.... Де факто - семейна фирма с фирмен знак АД. Мениджмънта - почти нулев. Всичко се прави в последната минута, вкл. и неща за които е известно от мноого време. Записвам си акуратно в продължение на няколко месеца и правя предложение на изпълнителния директор. Резултатът? Люто обиден търговски директор. След няколко дни - обяснение от собственика, по-добре е да се занимаваш само с дейностите по обекта. Те нещата не са точно така, ама ти не знаеш.
Настъпи времето на действие по договора с американците - резултатите: успешно приключане и подписване на договора, подготовка и развръщане на полеви офиси в съответствие с него, назначаване на дл. лица, сформиране и изграждане на екип. Сглобяване на екипа по моите изисквания. След няколко месеца съвместна работа бяха като часовници - всеки си знае работата, мениджмънта - на ниво, аз като ръководител на проекта имам работа мах 1-2 дни в седмицата. Супер. След шест месемен престой разбрах главното за себе си - мениджмента си е такъв независимо в каква среда го правиш. Няма военен, няма граждански мениджмент. Значи от професионална гледна точка нещата са ок.
Само, че шило в торба не стои. Започна да ми става скучно, да ме овладява рутината - всяка седмица оперативка, среща с американците, обяд с този или онзи, една две срещи с някои от ръководството и това е. Няма предизвикателства. Реших да проведа разговор със собственика - по-добре е да съм във фирмата - там ще има по-голяма полза от мене. А на обекта ще съм два дни седмично - т.е. няма да абдикирам от задълженията си. Върнах се в София. Всичко е ок. Само, че няма какво да се прави. Мениджментът си е същият, никаква промяна, аз се правя, че не виждам и не ме интересува, гледам си работата ако ми се възложи такава и това е. Но моят стар враг рутината ме натиска - взе да ми харесва така. А аз си имам правило - почувствам ли рутината да ме овладява - търся промяна.
И я намерих. Какво направих и какви са резултатите - в следващата публикация.
